За Св. Йоан и подвига да живееш в гората

Да живееш в гората! Как Ви се струва скъпи приятели? Да живееш там, където другите обикновено ходят за да се почувстват свободни, да се почувстват човеци, а не работещи роботи, да се докоснат до приказната страна на света.

Наистина гората като цяло носи усещане за приказка – Хензел и Гретел, баба Яга и кой ли още не положителен и отрицателен герой живее в гората. Тя – гората – е това място, което пробужда и страхове. В нея днес може да срещнеш почти всичко и всеки от света – вълци, мечки, бежанци, ловци на бежанци, много кофички от кисело мляко, а там където човешки крак не е стъпвал може да намериш и купища презервативи примерно. Всичко, ама наистина всичко, което може човек да се сети или да пропусне в съзнанието си днес се намира там в гората. Гората беше приказка и мястото на приказките, а днес е място, при което можеш да намериш и спокойствие, и да ядеш бой…зависи на какво и кого попаднеш.

Щом говоря (или по-скоро пиша) за приказките, нека почна тази приказка по приказен начин.

Имало едно време преди много векове една гора. Планина по-точно, но си е истинска гора. В тази гора имало всичко – вълци, мечки и Бог знае още какво от съществуващия хищен и тревопасен добитък… всичко, освен храна и елементарни условия за живот от тези, които ние познаваме. Мястото като всяко друго недокоснато от човека било приказно! Бог го е докоснал със Своята всеподаваща десница и го е украсил по Свой съвършен начин. Гората била много далече от света. Колкото и недоразвит да ни се струва този свят от преди много векове, все пак и той е бил носител повече на светското, отколкото на свЕтото. Няма значение, че действието се развива през 9-10 век. Светът винаги е бил светски, а не свят. Винаги в основа си е криел своя дух на противене на Бога. Но това няма значение за този, който иска да е с Бога. Нека се върнем на нашата гора. Тя е прекрасна! Тя е рилската гора на спасението. Там се заселил един прекрасен млад човек, който още от най-ранните си години е пожелал да бъде с Бога.

Не е могъл да бъде с Него, докато е живял в света, сторило му се е, че не е достатъчно дори, когато се е поселил в манастир и именно по тази причина, този изключително вярващ и духовен млад мъж се е преместил в гората.

Там, където няма никой, освен дивите зверове и той самият… разбира се и Бог, Който Е навсякъде. Гората била прекрасна и като красота, и като място на усамотение. Това е Рилската гора. Наричат я още планина, а в духовно-спасителен план и пустиня, не защото е пустош разбира се. Този човек, който се отличавал от другите с духовността си е самият св. Йоан Рилски. Намерил своят тих пристан, той се отдава на това, което винаги е желаел в сърцето си – да бъде Божий. Денят и нощта са били молитва, а молитва светлината, която огрява сърцето му. Той е бил сам с Бога, със себе си и с местните обитатели, които го приели за свой. Целият живот на светеца преминава именно в гората. Там основава и манастира, който всички знаем – Рилският манастир и там е мястото, където той е извършил своите безброй подвизи. Също там той и умира на 18 август 946 година.

Няма да пиша за житието на светеца, защото всички предполагам са го чели. Друго е интересното… питам се дали днес има някой, който да е готов да живее в гората на спасението и да тръгне по неговия път? Много е трудно да живееш там, където няма нищо друго, освен шанс за личен подвиг и шанс да си сам с Бога. Всъщност ако беше лесно, нямаше да има място за всички ни.

Тук не говорим за вила в планината с барбекю на двора. Говорим за живот, който да остави следа в съзнанието на всеки християнин.

Подвигът, който е извършил Рилският чудотворец вече над 1000 години белязва със невидима следа от светлина в сърцата и душите на тези, които поне малко знаят за него. Дори и невярващите се удивяват на това, което той е извършил. Няма как да е друго, защото който живее за Бога, бива прославен от Бога за вечни времена и името му ще се помни вечно.

За нас хората от света гората си остава мястото от приказките. Ходим там за да се освободим от ежедневното напрежение и уж да избягаме от тежестите на града, но вече и гората е толкова населена с бягащи, че се превърна в част от света… или поне в скъпо струващ квартал, защото е далеч от хората.

Питам се ако се беше родил днес, къде щеше да търси място за спасение и уединение св. Йоан Рилски?

Вярно е, че Божието Царство е и в нас самите, но няма да е лошо да запазим поне една малка част от света като тази гора, в която се подвизавал рилският чудотворец. Сложни са тези въпроси. Слава Богу, че преди не е било както сега, иначе щеше да е много трудно и приказката може би щеше да има или друг край, или да се развива на друго място. Да се радваме и да молим св. Йоан винаги да се застъпва за нас пред Бога, на Когото е служил в гората на спасението цял живот!

Автор: Свещеник Стефан Паликаров

Източник: http://dobrotoliubie.com/

6 Неделя след Петдесетница

„Дерзай, чедо, прощават ти се греховете…Той богохулства”. Често се замислям над тези откъси от Свещеното Писание. Замислям не за друго, а защото за пореден път ставаме свидетели на това как не разбираме Бога и правата, които Той има над нас. Разбира се не осъзнаваме и уникалността на ситуацията да гледаме Бога в очите и да Му се противопоставяме. Всъщност тук в тези кратки редове имаме много скрити истини, ситуации и разкриване на най-тъмните „ъгълчета” от човешката същност, които са пряко следствие на собсвената ни безгранична ограниченост, въпреки носеното познание по отношение на Истината.
Да започнем с разслабения. Има персонажи, които отново не се появяват в „кадър”. За тях се казва само: „донесоха го” и нищо повече от това. Те определено са приятели на този нещастен човек, които заедно с него имат вярата, че Христос ще успее да помогне на техния ближен. Те са му ближни, защото го носят и се надяват за него и тяхната обща вяра изиграва ролята на причината за чудото. Спасителят можеше да го излекува и без тях, но това е скрит момент и в него се набляга именно на общата вяра и действието на взаимно спасяващите се хора – такива каквито са всъщност истинските християни. Общата молитва, вяра, надежда и любов, които притежават истинските християни, са тези качества и действия, които все още пазят света от това да не рухне под тежестта на собственото си невежество и злоба. И тогава и сега разлика няма. Там, където има двама или трима с истинска вяра и събрали се в името Господне, там ще бъде и Самият Господ. Изцеленият разслабен дори не е най-важният персонаж с този разказ, незвисимо, че всичко се случва заради него. Той е поредният ощастливен човек от срещата си с Бога. Такива има много и в Свещеното Писание, и в нащи дни. Тези Богопознали хора са полезни за себе си, че имат допир до Всеподателя, но и са за слава Божия, защото са свидетели на необяснимото чудо. Има разбира се и книжници. Те са нещастни люде без съмнение. Нещастни са, защото са прочели доста книжки, образно казано, но не за да преподадат вярно онова, което е написано там, а за да го изопачат съзнателно или несъзнателно….или направо нарочно. Чрез помислите си, че Христос богохулства и последвалото изцерение, те попадат в ужасен личен духовен капан. Как ще се случи изцелението, ако Сам Бог не го допусне? Може ли „грешник-богохулник” да му бъде дадено да извършва чудеса? Той ли е Христос, Синът на Живия Бог? Дяволът може ли да върши чудеса? Това са тежките въпроси, които изскачат един след друг. Ясно е, че грешник-богохулник не може да се ползва с Божията благодат. Ясно е, че само Бог може да извърши подобно чудо. За нас християните е ясно също така, че Той е Христос. Има и последен въпрос – може ли лукавият да върши чудеса..този въпрос е най-интересният.
„Чудесата” на дявола. Много хора казват, че и бесовете могат да вършат чудеса. Това е безспорен факт. До каква степен, обаче чудото на един демон е чудо в онзи Тайнствен спасителен смисъл? Истината е малко по-различна – тези същества могат да вършат чудеса или деяния, които бихме квалифицирали като феномени, но те са непълни. Те са чудеса, които нямат краен спасителен ефект, а единствено подмамваща илюзия. Когато Бог извършва чудо, Той го прави убедително, без никакъв остатък на съмнение или на недоизпълнение. Когато, обаче демоните вършат чудо – то винаги носи със себе си тежестта на липсващата благодат и никога, ама никога не е пълно само по себе си. Ще дам нагледен пример. Когато демоните обещаят нещо, те го изпълняват, но в известна степен и никога докрай. Те правят това, което е нужно за да се улови човекът в тяхната примка и после си взимат всичко обратно с лихвите. Те лъжат. Нека си представим зареждането на една програма. Имаме процентите на зареждане и вече предвкусваме как сме „качили” това, което инсталираме и ще му се радваме, ще го ползваме- градим планове за бъдещите ни радости с новия продукт, който имаме. Обаче, не щеш ли, виждаме как програмата се е „заредила” до 95% и не мръдва и процент повече. Достатъчно много се е заредила за да вярваме, че ще бъде, но липсват едни пет процента, които да довършат процеса…всичко е напразно и излюзията рухва. Така е и с демоните – правят своето чудо до 95% и нито процент повече. Човекът очаква нещо да се случи, а то се разклаща и не се дозарежда. Тъжна гледка е измаменият човек. Напразно се надява, че лесното чудо ще му оправи живота. А разслабеният просто сам се прибра у тях с постелката си…
Ако Христос не беше Бог, разслабленият със сигурност щеше да куцука, а нямаше просто да си вземе постелката и да си тръгне облагодатен. Така, че и последната въпросителна пада с гръм и трясък.
Да не се оставяме на злите сърца да разколебават славословието ни към Бога – тях винаги ще ги и те никога няма да успеят, защото ако Бог е с нас кой ще е против нас?
Свещ. Стефан Паликаров

Богородичният пост

Богородичният пост е един от четирите многодневни периоди на молитва и въздържание през годината (виж също Постите в Православната църква).
През тези две постни седмици (1-14 август) Църквата молитвено се подготвя за празнуването наПреображение Господне и Успение на Пресвета Богородица, чествани всяка година съответно на 6 август и 15 август.
В първия ден на поста в храмовете се прави водосвет, а от 1 до 13 август на вечерните служби се отслужва Богородичен параклис.
Богородичният пост води началото си от дълбока древност. В беседа, произнесена около 450 година, св. Лъв Велики говори ясно за него:
“Църковните пости са така разположени през годината, че за всяко време е предписан особен закон за въздържание. Така за пролетта е пролетният пост – в Четиридесетница, за лятото е летният – в Петдесетница (Петров пост), за есента е есенният – в седмия месец (Богородичният), а за зимата е зимният (Рождественският).”
Св. Симеон Солунски пише:
“Постът през август е учреден в чест на Майката на Бог Слово, Която, като почувствала Своето представяне (пред Господа, бел.ред.), се подвизавала и постила за нас, както винаги, въпреки че – бидейки свята и непорочна, – не е имала нужда от пост. Тя се молила за нас тогава, когато се готвела да премине от тукашния в бъдния живот, и когато блажената Й душа щяла да се съедини чрез Божествения дух с Нейния Син.
Затова и ние сме длъжни да постим и да Я възпяваме, като подражаваме на живота Й. Някои, впрочем, казват, че този пост е бил учреден по повод на два празника – Преображение и Успение. Аз също смятам, че е необходимо да възпоменаваме тези два празника: единият от тях като празник, който ни подава освещение, а другият – умилостивяване и ходатайство за нас”.
За светския мироглед празникът Успение е един от най-необичайните: та нима е възможно някой да празнува смъртта?! Не смъртта, а заспиването (на ц.сл. “успение”) на Пресвета Богородица празнуват християните. Защото след изкупителната смърт и Възкресение на нашият Спасител християнинът не скърби и не се страхува от смъртта, знаейки, че вече е избавен от нея. “Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (Ос. 13:14), “за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. . . Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Фил. 1.21, 4:4). Затова в деня на Успението на Божията майка Църквата напомня: “В успението не си оставила света, Богородице… и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души.”
Както при всеки православен пост, по време на Богородичния пост се стремим към възможно по-пълна духовна съсредоточеност, като избягваме шумните развлечения, кавгите, чувствените наклонности и пороци и се упражняваме съзнателно в благодетелен живот и добродеяния.
На 31 юли (Богородични заговезни) се заговява от месо и млечни продукти. Телесното самоограничаване по време на поста се изразява най-вече в избягването на обилно хранене, както и на вкусни и сладки храни. По строгостта на въздържанието от храна, Богородичният пост е по-лек от Великия (Великденския) пост, но е по-строг от Петровите и Рождественските (Коледните) пости.
Най-строг е постът в понеделник, сряда и петък. В тези дни Църквата препоръчва консумацията само на сурови плодове и продукти и неготвена храна (сухоежбина). Във вторник и четвъртък – варени без олио/масло гостби, а в събота и неделя се разрешава храна с растително масло (олио, зехтин) и вино. На Преображение Господне се разрешава риба. Ако Успение Богородично се падне в сряда или петък, се консумира риба.
Източник: http://pravoslavieto.com/

Микрокатехизис за моите кръщелници

Аз съм много лош кръстник. Имам петима кръщелника – един малко по-голям от мен: той живее в Америка; един на моята възраст, с когото бяхме заедно в казармата; един малко по-малък от сина ми – сега е прекрасен юноша – и двама, които още са деца, но растат бързо. Рядко общувам с тях, а по въпросите свързани с тяхното кръщение даже никак. Осъзнавам, че това е грях, тежи ми и ме кара да се чувствам лош кръстник. Чудя се дали ще изпитам малко облекчение, ако им напиша онова, което съм бил длъжен, а и все още съм длъжен да им кажа, пък и не само веднъж да им го кажа, а да ги приканвам да говорим за него всеки път, когато се срещаме. Защото Кръщението (кръщенето) не е формално изискване при сключване на църковен брак или само добросъвестен акт от страна на родителите, защото „така е прието“. Кръщението е най-важното събитие в живота на човека. То е доброволна смърт и повторно духовно раждане за вечен живот. То е тайнството, което ни превръща от обикновени хора в християни и от етнос (обикновен народ) в лаос (църковен народ).
Ще се опитам в няколко странички, които се четат за десетина-петнайсет минути, да кажа всичко, което един кръстник трябва да каже. Или ако не всичко, то поне основните теми и най-важните принципи, пък за останалото се надявам, че ще предизвикам достатъчно любопитство, та да отидат кръщелниците ми и да го научат сами от източници, които те издирят и изберат.
Вярата
1. Когато човек се кръсти, става християнин, става различен от всички останали хора. Да си християнин е стандарт. Не може да си християнин по някакъв измислен начин, който сам си изобретил за себе си. Християнинът е човек, който вярва в точно определени и фиксирани неща. А да вярваш значи да знаеш нещо, без да има нужда то да ти се доказва. Вярата е важен познавателен инструмент.
2. Християнинът е човек, който вярва в Бог като Творец на света и като нещо, от което нищо по-голямо не можем да мислим. Тоест, християнинът вярва, че битието не е възникнало случайно, а е интелигентно планирано от съзнателна личност.
3. Християнинът вярва в троичността на Бог. Бог е една природа с три лица – Отец, Син и Дух, като Отец е причината, а Син и Дух са предвечно следствие: единият по рождение, а другият по изхождение. Те не са просто лица, а личности, без това да нарушава единосъщието на Бог. Тази истина е тайна, която е непостижима за нашия ум такъв, какъвто е сега. Човекът е неспособен да измисли Троицата сам на база предишен сетивен опит.
4. Християнинът вярва в Христос, който е Богочовек с две природи и две воли – Божествена и човешка. Христос е 100% Бог и същевременно 100% човек – друго нещо, което човекът е неспособен да проумее, камо ли да измисли сам. Християнството е парадоксално, защото в него измеренията са повече от три, Църквата съществува едновременно в два свята – материалния и духовния, а времето не тече еднакво за всички събития и има значение единствено в материалния свят.
5. Християнинът вярва в собственото си безсмъртие и във вечния живот с Бога, който ще постигне в Църквата с благодатната помощ на Дух Свети.
6. Християнинът вярва, че ще възкръсне в плът след края на времето и края на този свят и че ще бъде гражданин на Царството Божие.
7. Смисълът на вярата е да бъдеш верен. Да отстояваш вярата си независимо от провокациите, които цял живот ще ти бъдат отправяни от онези, които ще искат да те заблудят и отклонят. Можеш да бъдеш верен само на една единствена Истина, а не на много и различни „истини“. Вярата е предадена изцяло, точно и окончателно в Свещеното Предание, Свещеното Писание (Библията и Новия завет), в съчиненията на Светите Отци на Църквата и в постановленията на седемте Вселенски събора до 1054 г., когато римокатолицизмът отпада от православието. Не търсете нищо повече или по-малко от това, кръщелници мои! В синтезиран вид вярата е формулирана в Никео-Константинополския Символ на вярата. Няма да ви го казвам. Намерете го сами (в интернет е лесно) и го научете наизуст. В него сте се кръстили, в него сте християни.
Мирогледът
8. Смисълът на живота – най-лесният въпрос с най-лесния отговор. Смисълът на живота е човек да се обожи, да се уподоби на Бог. Сега е образ Божи, но чрез обожението ще възвърне достойнството си и на Божие подобие. Св. Василий Велики казва, че човекът е твар, получила заповедта да стане бог. И както Христос е бог по природа, така човекът е призван да стане бог по благодат. Това е смисълът на живота – ни повече, ни по-малко.
9. Светът е създаден по Божи промисъл. Има начало и край. Бог е Творец на всичко видимо и невидимо – на ангелите и на материалния свят.
10. Част от ангелите (безтелесните, духовните същества) се възгордяват и отпадат от Бога, заслепени от желание за богоравенство и поради своята свобода. Така се поставя началото на злото, на гордостта и безбожието, на своеволието.
11. Човекът поради своята свобода се заразява от гордостта на падналите ангели и чрез себе си допуска греха да влезе и да зарази материалния свят, който оттогава лежи в зло, без да е зъл по замисъл. Така светът става двоичен, какъвто го познаваме. Появяват се полюсите, плюсът и минусът, които движат материята. Появяват се половините, от които е съставено цялото. „Целомъдрие“ означава не просто въздържание от плътското, а чрез въздържание от него – постигане на изгубената цялост, простота и неделимост.
12. Историята на човека също има начало и край. Началото е Раят, а краят е Страшният съд. Историята на човека не е циклична, а е устремена като стрела към своето окончателно осъществяване. Важни са не толкова събитията, които се случват между началото и края на човешката история, нито времето, за което се развиват, защото времето е относително и различно се е мерило през различните епохи. Важно е какво се случва в безкрайната бездна, която е вътре у всеки човек. Останалото произлиза от това и е следствие от него.
13. Най-важното историческо събитие е раждането на Иисус Христос, Неговият живот, кръстната Му смърт, Възкресението, Възнесението и слизането на Дух Свети над апостолите, с което се основава Църквата. Това събитие, макар и свързано с конкретен исторически момент, се намира извън обикновеното време и се случва вечно.
Църквата
14. Кръщелниците ми трябва да знаят, че ходенето на църква не е просто традиционен ритуал за здраве и късмет, а действено тайнство, което реално се случва на границата, в пресечната област между духовния и видимия сетивен свят.
15. Човек не е способен да се спаси (да осмисли живота си) сам. Затова е необходимо Боговъплъщението, чрез което се очиства първородният грях и се побеждава смъртта. Но и Бог не може да спаси сам човека, без неговата доброволна помощ и съзнателно усилие, защото да се уподобят на Бог могат само свободните, както и само те могат да паднат в грях.
16. Причастието. Това е мистичният център на целия църковен живот. Главната задача на Църквата не е да развива социална дейност и да се изказва по светски въпроси като опазването на околната среда или политически сблъсъци и военни конфликти. Главната задача на Църквата е да пази и продължава Преданието, да извършва Тайнствата и преди всичко да освещава даровете – хляба и виното, които несимволично се превръщат в тяло и кръв Христови и с тях се извършва причастието.
17. Покаянието. Причастието е невъзможно без предварително покаяние. Покаянието е преди всичко преобръщане. Преди грехопадението човешкият дух се е хранил пряко от Бог, от духа се е хранила душата, която пък е хранила тялото и то не е имало нужда от друга храна. След грехопадението тази връзка с Бог вече не съществува и душата е принудена да се храни от тялото, а то – от материята. Покаянието е опит да се преобърне всичко това в първоначалното му състояние.
18. И още за покаянието. Кръщението очиства първородния грях, но природата на човека е такава, че и след Кръщението той продължава да греши. Начинът да се очисти от тези последващи грехове е чрез тайнството Покаяние. Покаянието става чрез изповед пред Бога, като свидетел на тази изповед е свещеник, ръкоположен в тайнството Свещенство.
19. В Църквата се осъществява чудното единение на едната човешка природа (човечество) с неизброимите човешки личности (лица на тази природа), подобно единение се осъществява без сливане и без разделяне между единствената природа на Бог и неговите три лица – Отец, Син и Дух. Но единосъщието и персонализацията на Троицата нямат аналог никъде извън себе си, включително и в материалния свят.
20. От Петдесетница насам в Църквата действа благодатта на Дух Свети. Тя е онази вечна и несътворена енергия, чрез която ние приемаме спасението, извоювано от Христос на кръста.
Светът
21. Светът не е място за забавление и наслада. Светът е място за подвиг. Голямата цел не е „да оставим след себе си един малко по-добър свят“, а да спасим безсмъртните си души. Вселената е училище, в което човек се учи да познава Бог.
22. Няма противоречие между науката и религията. Понятието „религия“ означава връзка, връзка между човека и Бога. Тази връзка минава през опознаване, изучаване, разбиране, осмисляне и в крайна сметка преклонение пред величието на Творението, което отразява само малка част от величието на своя Творец. Колкото по-съвършена е науката, колкото повече невидими неща разкрива, толкова повече Творението засиява със своята гениалност, толкова повече се налага убеждението, че такава хармония на всички нива е невъзможно да възникне случайно и да се развива без причина. Науката е най-осезаемото доказателство за величието на Божия замисъл. Разбира се, да се абсолютизира науката означава да се прекланяш пред творението вместо пред неговия Творец, тоест да си правиш идоли. Което е грях.
23. Отношението към ближния – обич и уважение. Това е особен вид осъзната и постигната с усилие на волята обич, различна от обичта към родителите и семейството. Християнството с цялата си догматична сложност, с цялата си неземност и с цялата дълбочина на своето откровение може да бъде сведено до две думи: „Бог е любов“. Уважението към Другия е признаването на Божественото начало у всекиго. Трябва у всеки човек да се взреш толкова дълбоко и да се взираш толкова дълго, докато не видиш у него Бог.
24. Отношението към греха. Християнинът ненавижда греха, но обича грешника. Обича го, защото независимо от всичко, независимо колко дълбоко и под какви пластове нечистотия, у всекиго живее Бог. Не е нужно да сме лигави към грешниците и от изопачена толерантност да не смеем да им посочим недъзите. Дори да ги порицаваме, ние ги обичаме. И често ги порицаваме, именно защото ги обичаме.
25. Молитвата. Тя не е прошение, не е молба за придобивки. Тя е разговор с Бог. Чрез повтарянето и все по-дълбокото осмисляне на установени формули (молитви), човек се изправя лице в лице със своя Създател и беседва с него като с приятел и баща. Остават само двамата: аз и Ти. Човек се моли да се изпълни не неговата воля, а волята на Бог, защото само Бог вижда всичко и знае кое е добро и целесъобразно за нашето спасение.
26. Да се отречеш от собствената си воля е акт на най-висша свобода. Парадоксално е, но кое в християнството не е! Човек е най-свободен тогава, когато е освободен от необходимостта да взима решения. За съжаление, в земния си живот няма да бъдем освободени от тази необходимост.
27. Да заглушиш собствената си воля значи да се смириш. Смирението е най-големият подвиг по пътя към богоуподобяването.
28. Когато се смириш, ще очистиш мисълта си от онази представа, според която човекът е в центъра на света и човекът е мерило за всички неща. Когато се смириш, ще видиш, че в центъра на света е Бог, където винаги е бил, и че Бог е мерило за всичко. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Ето това, мои кръщелници, исках да ви кажа, с което не изпълнявам дълга си към вас, но поне малко се приближавам към изпълнението му. Ако и вие мислите така, то вече сте истински християни. Но независимо от всичко, върху вас все пак неизменно действа благодатта на Светия Дух, слязла при Кръщението ви. Вие сте приели дара на Боговъплъщението и кръстната смърт. Гледайте да не го пропилеете. Борете се този дар да гори като ярък пламък, а не да тлее като хладен въглен в пепелището на вашето безразличие.

Източник: http://dveri.bg/w8y9f