Микрокатехизис за моите кръщелници

Аз съм много лош кръстник. Имам петима кръщелника – един малко по-голям от мен: той живее в Америка; един на моята възраст, с когото бяхме заедно в казармата; един малко по-малък от сина ми – сега е прекрасен юноша – и двама, които още са деца, но растат бързо. Рядко общувам с тях, а по въпросите свързани с тяхното кръщение даже никак. Осъзнавам, че това е грях, тежи ми и ме кара да се чувствам лош кръстник. Чудя се дали ще изпитам малко облекчение, ако им напиша онова, което съм бил длъжен, а и все още съм длъжен да им кажа, пък и не само веднъж да им го кажа, а да ги приканвам да говорим за него всеки път, когато се срещаме. Защото Кръщението (кръщенето) не е формално изискване при сключване на църковен брак или само добросъвестен акт от страна на родителите, защото „така е прието“. Кръщението е най-важното събитие в живота на човека. То е доброволна смърт и повторно духовно раждане за вечен живот. То е тайнството, което ни превръща от обикновени хора в християни и от етнос (обикновен народ) в лаос (църковен народ).
Ще се опитам в няколко странички, които се четат за десетина-петнайсет минути, да кажа всичко, което един кръстник трябва да каже. Или ако не всичко, то поне основните теми и най-важните принципи, пък за останалото се надявам, че ще предизвикам достатъчно любопитство, та да отидат кръщелниците ми и да го научат сами от източници, които те издирят и изберат.
Вярата
1. Когато човек се кръсти, става християнин, става различен от всички останали хора. Да си християнин е стандарт. Не може да си християнин по някакъв измислен начин, който сам си изобретил за себе си. Християнинът е човек, който вярва в точно определени и фиксирани неща. А да вярваш значи да знаеш нещо, без да има нужда то да ти се доказва. Вярата е важен познавателен инструмент.
2. Християнинът е човек, който вярва в Бог като Творец на света и като нещо, от което нищо по-голямо не можем да мислим. Тоест, християнинът вярва, че битието не е възникнало случайно, а е интелигентно планирано от съзнателна личност.
3. Християнинът вярва в троичността на Бог. Бог е една природа с три лица – Отец, Син и Дух, като Отец е причината, а Син и Дух са предвечно следствие: единият по рождение, а другият по изхождение. Те не са просто лица, а личности, без това да нарушава единосъщието на Бог. Тази истина е тайна, която е непостижима за нашия ум такъв, какъвто е сега. Човекът е неспособен да измисли Троицата сам на база предишен сетивен опит.
4. Християнинът вярва в Христос, който е Богочовек с две природи и две воли – Божествена и човешка. Христос е 100% Бог и същевременно 100% човек – друго нещо, което човекът е неспособен да проумее, камо ли да измисли сам. Християнството е парадоксално, защото в него измеренията са повече от три, Църквата съществува едновременно в два свята – материалния и духовния, а времето не тече еднакво за всички събития и има значение единствено в материалния свят.
5. Християнинът вярва в собственото си безсмъртие и във вечния живот с Бога, който ще постигне в Църквата с благодатната помощ на Дух Свети.
6. Християнинът вярва, че ще възкръсне в плът след края на времето и края на този свят и че ще бъде гражданин на Царството Божие.
7. Смисълът на вярата е да бъдеш верен. Да отстояваш вярата си независимо от провокациите, които цял живот ще ти бъдат отправяни от онези, които ще искат да те заблудят и отклонят. Можеш да бъдеш верен само на една единствена Истина, а не на много и различни „истини“. Вярата е предадена изцяло, точно и окончателно в Свещеното Предание, Свещеното Писание (Библията и Новия завет), в съчиненията на Светите Отци на Църквата и в постановленията на седемте Вселенски събора до 1054 г., когато римокатолицизмът отпада от православието. Не търсете нищо повече или по-малко от това, кръщелници мои! В синтезиран вид вярата е формулирана в Никео-Константинополския Символ на вярата. Няма да ви го казвам. Намерете го сами (в интернет е лесно) и го научете наизуст. В него сте се кръстили, в него сте християни.
Мирогледът
8. Смисълът на живота – най-лесният въпрос с най-лесния отговор. Смисълът на живота е човек да се обожи, да се уподоби на Бог. Сега е образ Божи, но чрез обожението ще възвърне достойнството си и на Божие подобие. Св. Василий Велики казва, че човекът е твар, получила заповедта да стане бог. И както Христос е бог по природа, така човекът е призван да стане бог по благодат. Това е смисълът на живота – ни повече, ни по-малко.
9. Светът е създаден по Божи промисъл. Има начало и край. Бог е Творец на всичко видимо и невидимо – на ангелите и на материалния свят.
10. Част от ангелите (безтелесните, духовните същества) се възгордяват и отпадат от Бога, заслепени от желание за богоравенство и поради своята свобода. Така се поставя началото на злото, на гордостта и безбожието, на своеволието.
11. Човекът поради своята свобода се заразява от гордостта на падналите ангели и чрез себе си допуска греха да влезе и да зарази материалния свят, който оттогава лежи в зло, без да е зъл по замисъл. Така светът става двоичен, какъвто го познаваме. Появяват се полюсите, плюсът и минусът, които движат материята. Появяват се половините, от които е съставено цялото. „Целомъдрие“ означава не просто въздържание от плътското, а чрез въздържание от него – постигане на изгубената цялост, простота и неделимост.
12. Историята на човека също има начало и край. Началото е Раят, а краят е Страшният съд. Историята на човека не е циклична, а е устремена като стрела към своето окончателно осъществяване. Важни са не толкова събитията, които се случват между началото и края на човешката история, нито времето, за което се развиват, защото времето е относително и различно се е мерило през различните епохи. Важно е какво се случва в безкрайната бездна, която е вътре у всеки човек. Останалото произлиза от това и е следствие от него.
13. Най-важното историческо събитие е раждането на Иисус Христос, Неговият живот, кръстната Му смърт, Възкресението, Възнесението и слизането на Дух Свети над апостолите, с което се основава Църквата. Това събитие, макар и свързано с конкретен исторически момент, се намира извън обикновеното време и се случва вечно.
Църквата
14. Кръщелниците ми трябва да знаят, че ходенето на църква не е просто традиционен ритуал за здраве и късмет, а действено тайнство, което реално се случва на границата, в пресечната област между духовния и видимия сетивен свят.
15. Човек не е способен да се спаси (да осмисли живота си) сам. Затова е необходимо Боговъплъщението, чрез което се очиства първородният грях и се побеждава смъртта. Но и Бог не може да спаси сам човека, без неговата доброволна помощ и съзнателно усилие, защото да се уподобят на Бог могат само свободните, както и само те могат да паднат в грях.
16. Причастието. Това е мистичният център на целия църковен живот. Главната задача на Църквата не е да развива социална дейност и да се изказва по светски въпроси като опазването на околната среда или политически сблъсъци и военни конфликти. Главната задача на Църквата е да пази и продължава Преданието, да извършва Тайнствата и преди всичко да освещава даровете – хляба и виното, които несимволично се превръщат в тяло и кръв Христови и с тях се извършва причастието.
17. Покаянието. Причастието е невъзможно без предварително покаяние. Покаянието е преди всичко преобръщане. Преди грехопадението човешкият дух се е хранил пряко от Бог, от духа се е хранила душата, която пък е хранила тялото и то не е имало нужда от друга храна. След грехопадението тази връзка с Бог вече не съществува и душата е принудена да се храни от тялото, а то – от материята. Покаянието е опит да се преобърне всичко това в първоначалното му състояние.
18. И още за покаянието. Кръщението очиства първородния грях, но природата на човека е такава, че и след Кръщението той продължава да греши. Начинът да се очисти от тези последващи грехове е чрез тайнството Покаяние. Покаянието става чрез изповед пред Бога, като свидетел на тази изповед е свещеник, ръкоположен в тайнството Свещенство.
19. В Църквата се осъществява чудното единение на едната човешка природа (човечество) с неизброимите човешки личности (лица на тази природа), подобно единение се осъществява без сливане и без разделяне между единствената природа на Бог и неговите три лица – Отец, Син и Дух. Но единосъщието и персонализацията на Троицата нямат аналог никъде извън себе си, включително и в материалния свят.
20. От Петдесетница насам в Църквата действа благодатта на Дух Свети. Тя е онази вечна и несътворена енергия, чрез която ние приемаме спасението, извоювано от Христос на кръста.
Светът
21. Светът не е място за забавление и наслада. Светът е място за подвиг. Голямата цел не е „да оставим след себе си един малко по-добър свят“, а да спасим безсмъртните си души. Вселената е училище, в което човек се учи да познава Бог.
22. Няма противоречие между науката и религията. Понятието „религия“ означава връзка, връзка между човека и Бога. Тази връзка минава през опознаване, изучаване, разбиране, осмисляне и в крайна сметка преклонение пред величието на Творението, което отразява само малка част от величието на своя Творец. Колкото по-съвършена е науката, колкото повече невидими неща разкрива, толкова повече Творението засиява със своята гениалност, толкова повече се налага убеждението, че такава хармония на всички нива е невъзможно да възникне случайно и да се развива без причина. Науката е най-осезаемото доказателство за величието на Божия замисъл. Разбира се, да се абсолютизира науката означава да се прекланяш пред творението вместо пред неговия Творец, тоест да си правиш идоли. Което е грях.
23. Отношението към ближния – обич и уважение. Това е особен вид осъзната и постигната с усилие на волята обич, различна от обичта към родителите и семейството. Християнството с цялата си догматична сложност, с цялата си неземност и с цялата дълбочина на своето откровение може да бъде сведено до две думи: „Бог е любов“. Уважението към Другия е признаването на Божественото начало у всекиго. Трябва у всеки човек да се взреш толкова дълбоко и да се взираш толкова дълго, докато не видиш у него Бог.
24. Отношението към греха. Християнинът ненавижда греха, но обича грешника. Обича го, защото независимо от всичко, независимо колко дълбоко и под какви пластове нечистотия, у всекиго живее Бог. Не е нужно да сме лигави към грешниците и от изопачена толерантност да не смеем да им посочим недъзите. Дори да ги порицаваме, ние ги обичаме. И често ги порицаваме, именно защото ги обичаме.
25. Молитвата. Тя не е прошение, не е молба за придобивки. Тя е разговор с Бог. Чрез повтарянето и все по-дълбокото осмисляне на установени формули (молитви), човек се изправя лице в лице със своя Създател и беседва с него като с приятел и баща. Остават само двамата: аз и Ти. Човек се моли да се изпълни не неговата воля, а волята на Бог, защото само Бог вижда всичко и знае кое е добро и целесъобразно за нашето спасение.
26. Да се отречеш от собствената си воля е акт на най-висша свобода. Парадоксално е, но кое в християнството не е! Човек е най-свободен тогава, когато е освободен от необходимостта да взима решения. За съжаление, в земния си живот няма да бъдем освободени от тази необходимост.
27. Да заглушиш собствената си воля значи да се смириш. Смирението е най-големият подвиг по пътя към богоуподобяването.
28. Когато се смириш, ще очистиш мисълта си от онази представа, според която човекът е в центъра на света и човекът е мерило за всички неща. Когато се смириш, ще видиш, че в центъра на света е Бог, където винаги е бил, и че Бог е мерило за всичко. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Ето това, мои кръщелници, исках да ви кажа, с което не изпълнявам дълга си към вас, но поне малко се приближавам към изпълнението му. Ако и вие мислите така, то вече сте истински християни. Но независимо от всичко, върху вас все пак неизменно действа благодатта на Светия Дух, слязла при Кръщението ви. Вие сте приели дара на Боговъплъщението и кръстната смърт. Гледайте да не го пропилеете. Борете се този дар да гори като ярък пламък, а не да тлее като хладен въглен в пепелището на вашето безразличие.

Източник: http://dveri.bg/w8y9f